Всеки народ има свои герои, с които се гордее, които го вдъхновяват и служат за пример. Ние, българите, знаем и се прекланяме пред Левски, Ботев, Бенковски, Раковски и още много, много други. Някои от тях са дали живота си в името на вярата в едно по-добро съществуване, други са жертвали собственото си благоденствие и спокоен живот, за да направят нещо за сънародниците си. Дали се сещаме, обаче, за жени от българската история, чиито имена да стоят до тези на мъжете, които ние всички познаваме. По-плахи, по-малко дейни ли са били жените в миналото, или просто ние по-малко знаем за тях.

Жената е като торбичка чай – трябва да я потопиш в чаша гореща вода, за да разбереш силата й. Историята на България е изпълнена с примери за силно изразена женска сила – царици, войводи, хайдутки, революционерки, съпруги, майки и баби, проявили саможертва и смелост. От ъглите на историята „надничат” както реални личности, така и персонажи от легенди – царица Десислава, четиридесетте български девойки, сплели косите си и скочили от нос Калиакра, за да не бъдат хванати от турците, и още много други.

Ето имената само на част от жените в българската история, пред които си заслужава да се преклоним.

Райна Княгиня

Всички сме чували за Райна Княгиня, която развява знамето на Априлското въстание.Истинското име е Райна Попгеоргиева Футекова-Динчева. Родена през 1856 г, тя е била учителка в девическото училище в родното Панагюрище. При избухването на бунта тя е само на 20 години, когато Бенковски й предлага да ушие знамето на въстанието. След потушаването му, тя е заловена от турците и подложена на жестоки страдания. Била е бита, малтретирана и оставена на хляб и вода за повече от месец в Пловдивския затвор. Освободена е от затвора след намесата на чуждестранни дипломати, които се застъпват за нея. Пак с помощта на чужди дипломати заминава да учи медицина в Москва и става акушерка при завръщането си в България. Малко известен е фактът, че Райна Попгеоргиева издава всъщност първата книга за Априлското въстание „Автобиография“, най-напред на руски, а чак през 1924 г и на български език. Райна изпраща 32 панагюрски сирачета в Москва, на които съдейства да уредят живота си. Работи като учителка в Търново, връща се отново в родното Панагюрище, където се омъжва за Васил Дипчев, който е кмет на града. Живеят в Пловдив и имат 5 сина. Райна осиновява и едно момиченце. Умира на 61-годишна възраст през 1917 г.

Баба Тонка Обретенова

Друга българка, достойна за уважение е Баба Тонка Обретенова . Родена е през 1812 г в Русе. Тя оказва сериозна организационна, морална и финансова помощ на Русенския революционен комитет, който е основан от сина й Никола Обретенов. Била е най-изтъкнатата куриерка, която снове между Букурещ, Гюргево, Русе и Търново. Има четирима сина, които участват в революционни чети и са убити или изпратени на дълго заточение. Има й дъщеря, Анастасия, която се омъжва за Захари Стоянов. Нейни са думите „Четирима сина загубих – двамата не са живи, другите – полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв“.

Анастасия Димитрова

Революционерка за времето си се явява и първата българска светска учителка Анастасия Димитрова . Дете на бедни родители, Анастасия е отгледана от майка си-прислужничка на врачанския епископ. Продължава образованието си в Калоферския девически манастир. Тук тя учи не само при калугерките, но и при учители като Ботьо Петков и Райно Попович. През 1839 г открива в родния си град Плевен първото девическо взаимно училище, което се е издържало от врачанския епископ Агапий. Девойките, които завършвали това училище, откривали впоследствие нови девически училища в други градове на страната. След като се омъжва Анастасия Димитрова напуска училището и преподава от дома си на други девойки Ученичките на Анастасия Димитрова са едни от най-дейните и будни за времето си жени в българското образование, които дават принос не само в развитието на обучението, но и на издигането на приноса на жената в обществото като цяло. Самата Анастасия Димитрова е била изключително религиозна, отива на поклонение в Йерусалим, където приема монаществото под името Анна и малко след това умира.

В българския фолклор често се споменават имената на хайдутки като: Тодорка, Сирма, Бояна, Недка, Румена, Яна, Рада войвода и ред други. Въобще, на жената-войвода, байрактарка и/или редова хайдутка в хайдушкия ни национален епос е отреден един съществен дял. Доказателство за това е например факта, че само от последните два века на робството (ХVІІІ – ХІХ в.) до нас достигат.имената на над 50 видни български хайдутки.

Сирма Стрезова Кръстева, по-известна като Сирма войвода, е българска хайдутка, която води малка чета срещу албанските разбойнически банди в Дебърско, Кичевско и Крушевско. Тя води своите хайдути, без изобщо много от тях да разберат, че войводата им е жена. През 1818 прекъсва хайдутстването си и се заселва в Прилеп. Възпята е в много народни песни.

Рада Войвода е първата жена войвода из местността Загоре. През лятото водела чета, а през зимата, за да се скрие добре, си намирала мъж, за когото се омъжвала. Никого от тях обаче не допускала до себе си. Напролет, когато отново събирала друж ината си, първо изпитвала физическите възможности на мъжете. Поставяла им задача, през която първо тя минавала. Ако някой дори и малко се затруднявал, тя го пъдела от дружината си. Дълги години Мерджан Рада била войвода. Когато турците я хванали, показно обиколили с нея всички околни села. Била качена на кон, с оковани ръце и крака. Закарали я в Одрин, зашили я в чувал и я хвърлили в Марица, където се удавила.

Мара Бунева

Всяка година през месец януари в Скопие се отбелязва годишнина от героичната смърт на Мара Бунева . Името й днес е символ на българщината в Скопие. Тя е само на 26 години, когато на 13 януари 1928 г извършва атентат срещу скопския юрист Велимир Прелич. Родена е през 1901 г в Тетово, тогава част от Османската империя, а днес град в Македония. Учи в Софийския университет и се омъжва за офицера от българската армия Иван Хранков. Братът на Мара Бунева я привлича в редовете на ВМРО. Революционната организация я избира да извърши убийството срещу Велимир Прелич. Той е известен с омразата си към българите в Македония. През 1927 год български студенти в Скопие са били подложени на жестоки изтезания – стягане на главите с менгеме, чупене на ръце и дори заравяни живи заради българското си самосъзнание. Мара Бунева го разстрелва в центъра на Скопие, на стария Камен мост на река Вардар. След това се самоубива, умира на следващия ден от раните си. Когато на местопрестъплението пристига сръбски офицер и пита защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря „Заради мъченията, които той извърши над моите братя българи. Защото обичам отечеството си.“ Атентатът е с голям отзвук в Европа. Започва открито да се говори за съдбата на българите под гръцка и сръбска власт. През 1941 г на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. 3 години по-късно плочата е разрушена от секретаря на Македонската комунистическа партия. През 2002 г български патриоти поставят нова плоча и извършват панахида в памет на Мара Бунева.

Първата жена в света, участвала в боен полет

Името й е Райна Касабова, родена е през 1897 г. и още на 15 години се включва като доброволка в болница по време на Балканската война. Това я прави първата българска милосърдна сестра. През октомври 1912 г. над обсадения Одрин е извършен първият боен полет от български летци, следват още полети, в един от които Райна Касабова лети като наблюдател и хвърля позиви с призив да се спрат кръвопролитията. В нейна чест Любен Овчаров пише „Полетът на самарянката: Документална повест за Райна Касабова“.

Невена Коканова – първата дама на българското кино

В света на киното и театъра има една неписана закономерност – истински великите актьори са точно тези, които са най-естествени, земни и непринудени. Сред тези хора, които не се главозамайват от светлината на прожекторите, любовта на публиката и славата на успехите е и Невена Коканова. А успехите ѝ са неоспорими. Дори прозвището, с което тя е известна и до днес го доказва – „Първата дама на българското кино“. Като добавим и факта, че във вените ѝ тече австрийска аристократична кръв, в съчетание с любимото място на актрисата – откъснатата от света, намираща се в Габровския Балкан махала Чомаците, вече едва ли някои се съмнява в достоверността на тези твърдения.

Невена е родена в Дупница, а театърът в югозападното градче днес гордо носи нейното име. Появява се на бял свят на 12 декември 1938 година. Пътят към света на изкуството обаче не е безоблачен и лек. Младата кандидат-студентка е скъсана на изпита за влизане във ВИТИЗ. Недалновидността на академичното жури обаче не се оказва фатална, благодарение на ямболските театрали, които се оказват доста по-находчиви и подават ръка на младата тогава бъдеща легенда. В ямболския театър тя постъпва едва 17-годишна. Макар и най-запомнящите ѝ роли да са в киното, нейната страст е театърът, за който тя винаги е твърдяла, че е главното ѝ поприще. Сред ролите, в които се превъплъщава на сцената са: Мария Фоконбридж в „Напразни усилия на любовта“ от Шекспир, лейди Тизъл в „Училище за сплетни“ от Шеридан и героините на Мюсе – „Увлечението“ и Юго- „Лукреция Борджия“. Големият пробив на актрисата е в екранизацията на „Тютюн“ от 1962 година, режисиран от Николай Корабов.

Това са само няколко примера от многото жени записали името си в българската история.